петък, 30 ноември 2018 г.

Теория на тихия бунт


Все по-често попадам на статии и коментари, чиито автори насочват гнева си към младото поколение, което било безотговорно, не му се работело, имало претенции за високи заплати и като цяло ощетявало икономиката на страната. Ако за тях това е безотговорност, аз го наричам бунт. Зад него не стои идея, няма форма и не е организиран. Той е неосъзнат и първичен. Това е тих бунт, който действа бавно, но ефективно, а днес започваме да виждаме неговите резултати.


Съзнанието на поколението Y, от което съм част и аз, бе „оформено от технологичната революция“. За него се твърди, че „обича да му се възлагат задачи, но не и ако трябва да се вмести в темпото на работодателите“[1]. Смятат, че „Y” „не признават старшинството, опита, квалификацията”[2]. В процес на израстване е и новото поколение „Z”, което е още по-крайно, действа необмислено, няма никаква лоялност към работодателите си и иска всичко да се случва на момента.

Част от моето поколение се роди в процеса на големите обществено-политически промени в България. То няма спомен от авторитарния диктат и няма страх от възможни репресии. Това са хората, които израснаха в период на пост-социалистически кризи и нестабилност. Поколение, което започна да работи в разгара на световната икономическа криза. Период с ниски заплати и тежки условия на труд, но и все по-голяма възможност за пътуване, опознаване на света и работа зад граница. 

Винаги съм смятал, че ще дойде момент, в който бизнесът ще се принуди да започне процес по подобряване на условията на труд и увеличаване на заплатите. Това време настъпва и вече се усеща осезаемо. Работодателите се изправят пред препятствия, които липсваха допреди десет години.

Доказателство за тези процеси не се крият в безкрайните статистики. Нямам и намерение да навлизам толкова дълбоко, защото не е и нужно. Липсата на кадри е все по-натрапчива, което се вижда достатъчно добре от периодичните апели на едрия бизнес към държавата за авторитарни рестрикции[3], с които да се спре изтичането на млади хора зад граница и да се задържат в България. Идеи, които биха били приложими в друг период от историята, но не и в условията на либерална демокрация. Свидетели сме как невидимата ръка на пазара все по-често се обръща към видимата ръка на държавата. В условията на глобализация и липса на изкуствени прегради обаче, гражданите могат да пътуват и да избират къде да работят. Отмина времето, в което хората биваха лъгани или принудени да строят „светлото“ бъдеще за полза роду.

 Новото поколение няма намерение да ходи „спонтанно“ под строй, за да събира държавна продукция, няма намерение и да изкарва парите на бизнеса. Младите хора искат нормален живот, нормални условия на труд и нормално заплащане. Тихият бунт на отказ от работа или директно напускането на страната е много по-ефективен от дейността на синдикатите и партийните програми. Той надхвърля тесните граници на политическото, защото в него няма политика.

Тихият бунт ще продължава докато няма промяна в България. Това не е прогноза, а констатация. В един момент бизнесът ще се изправи пред два варианта – или ще подобри условията на труд и ще вдигне заплащането, или кризата, пред която се изправя, ще продължи да се задълбочава. Няма трети път.


[2] Пак там
[3] Пример: Бизнесът с предложение да се върнат разпределенията за работа на студенти

Няма коментари:

Публикуване на коментар