Все по-често попадам
на статии и коментари, чиито автори насочват гнева си към младото поколение,
което било безотговорно, не му се работело, имало претенции за високи заплати и
като цяло ощетявало икономиката на страната. Ако за тях това е безотговорност,
аз го наричам бунт. Зад него не стои идея, няма форма и не е организиран. Той е
неосъзнат и първичен. Това е тих бунт, който действа бавно, но ефективно, а
днес започваме да виждаме неговите резултати.
Съзнанието на
поколението Y, от което съм част и аз, бе „оформено от технологичната
революция“. За него се твърди, че „обича да му се възлагат задачи, но не и ако
трябва да се вмести в темпото на работодателите“[1].
Смятат, че „Y” „не признават старшинството, опита, квалификацията”[2]. В процес на израстване е и новото
поколение „Z”, което е още по-крайно, действа необмислено, няма никаква
лоялност към работодателите си и иска всичко да се случва на момента.
Част от моето
поколение се роди в процеса на големите обществено-политически промени в
България. То няма спомен от авторитарния диктат и няма страх от възможни
репресии. Това са хората, които израснаха в период на пост-социалистически
кризи и нестабилност. Поколение, което започна да работи в разгара на
световната икономическа криза. Период с ниски заплати и тежки условия на
труд, но и все по-голяма възможност за пътуване, опознаване на света и работа
зад граница.
Винаги съм смятал, че
ще дойде момент, в който бизнесът ще се принуди да започне процес по
подобряване на условията на труд и увеличаване на заплатите. Това време
настъпва и вече се усеща осезаемо. Работодателите се изправят пред препятствия,
които липсваха допреди десет години.
Доказателство за тези
процеси не се крият в безкрайните статистики. Нямам и намерение да навлизам
толкова дълбоко, защото не е и нужно. Липсата на кадри е все по-натрапчива,
което се вижда достатъчно добре от периодичните апели на едрия бизнес към
държавата за авторитарни рестрикции[3], с които да се спре изтичането на млади
хора зад граница и да се задържат в България. Идеи, които биха били приложими в
друг период от историята, но не и в условията на либерална демокрация.
Свидетели сме как невидимата ръка на пазара все по-често се обръща към видимата
ръка на държавата. В условията на глобализация и липса на изкуствени
прегради обаче, гражданите могат да пътуват и да избират къде да работят.
Отмина времето, в което хората биваха лъгани или принудени да строят „светлото“
бъдеще за полза роду.
Новото поколение
няма намерение да ходи „спонтанно“ под строй, за да събира държавна продукция,
няма намерение и да изкарва парите на бизнеса. Младите хора искат нормален
живот, нормални условия на труд и нормално заплащане. Тихият бунт на отказ от
работа или директно напускането на страната е много по-ефективен от дейността
на синдикатите и партийните програми. Той надхвърля тесните граници на
политическото, защото в него няма политика.
Тихият бунт ще
продължава докато няма промяна в България. Това не е прогноза, а констатация. В
един момент бизнесът ще се изправи пред два варианта – или ще подобри условията
на труд и ще вдигне заплащането, или кризата, пред която се изправя, ще продължи
да се задълбочава. Няма трети път.
[2] Пак
там
[3] Пример: Бизнесът
с предложение да се върнат разпределенията за работа на студенти
Няма коментари:
Публикуване на коментар