Неонацистите и войната в Украйна – възможна заплаха за Европа

Войната в Украйна, рано или късно, ще приключи. В поствоенния период ще започнат равносметки, оценки на щетите и жертвите, ще се пишат дълги и задълбочени анализи. Цивилното население ще си отдъхне. Част от бежанците ще поискат да се завърнат по родните места, за да възстановят живота си в Украйна – поне доколкото е възможно. Когато войната спре, украинските бойци от фронта ще се приберат при най-близките си, а какво ще правят чуждестранните доброволци – все още не е ясно. Вероятно някои от тях ще се насочат към други конфликтни точки по света като наемници, други – ще станат военни инструктори, трети – просто ще се приберат по домовете си, за да продължат живота си. И тук идва големият проблем. Няма данни за точния брой на доброволците, които се бият от двете страни на фронта. Вероятно са няколко десетки хиляди. Всеки от тях е заминал с различна подбуда – от авантюризъм, през чувство за справедливост, до идеологическа мотивация. Особено внимание прави последната група, тъй като сред нея има и неонацисти. Точният им брой не е ясен. Може да са стотици, може и да са само няколко десетки. По-големият проблем е не броят им, а че те са вече там и трупат боен опит – повече от едно десетилетие. Какво ще се случи, когато войната приключи и те се завърнат в една Европа, раздирана от противоречия?

Кои са новите ''консерватори'' насред идейната безпътица

Статията е публикувана в Offnews.bg

Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ, в съчетание с консервативната вълна, която от месеци залива Европа, създава нова ситуация в Западния свят. Либерализмът е под обсада и изглежда, че вече няма особено големи живителни сили, с които да се противопостави на бързо променящите се политически реалности. Очертаващата се експанзионистична реалистка политика на Вашингтон рязко поставя ЕС в неизгодна позиция, в която трябва да търси своето място в глобалната политика. Изглежда обаче, че Съюзът не е готов, изтощен от войната в Украйна, чиновнически норми и директиви и отказ от поглед във вътрешните национални проблеми. Общ проект за бъдещето липсва, а бродещият призрак на реакцията превръща Стария континент в място на сепаратистки изолирани „острови“ със силна обществена поляризация. От Италия до Швеция и от Финландия до Унгария, крайната десница в Европа вече не е политическа маргинална екзотика, а е част от националните управления, подкрепя ги или се превръща в бъдещ незаобиколим фактор. На този фон, България като че ли остана встрани от популистката вълна, изтощена от политическата криза от последните години. Серията от предсрочни избори в България доведе повечето партии до тотална идеологическа немощ.

Протестите от 2020 г. създадоха автентична насока на противопоставяне, макар и не особено идейна, която приключи бързо заради започналата руска инвазия в Украйна. В следващите години българските партии попаднаха в условията на кратки ситуационни конюнктурни противоборства, но нищо повече. В условията на настъпваща нова глобална реалност обаче, формациите търсят ново деление, което да ги маркира на политическата карта.

Външната политика на САЩ – още от същото

Статията е публикувана в Mediacafe.bg

Зрелищният натиск на Доналд Тръмп над Володимир Зеленски да приеме сделка за редкоземни метали срещу мир с Русия, но без гаранции, беше възприет като опит за изнудване и американски неоколониализъм. Учудващо е как този възглед започна да се разпространява най-силно сред доскорошните европейски поддръжници на Щатите, които възприемаха почти безкритично и с възхищение всички действия на Вашингтон в различни точки по света. В този контекст, експанзионистичните амбиции на Доналд Тръмп започват да се представят като „нова ера“ в американската външна политика. Дали обаче това наистина е така? 

Европа стремително върви надясно

В началото на септември 2022 г. написах статия, в която изразих опасения си, че социално-икономическата ситуация в Европейския съюз предразполага към надигане на нова крайнодясна популистка вълна. Почти година по-късно тя е вече факт и изглежда по-голяма от тази през второто десетилетие на XXI в. В някои държави крайнодесни партии управляват самостоятелно или са част от консервативни правителства, а в други са във възход. Унгария и Полша са трайни примери, но вече не са изолирани случаи. След парламентарните избори през октомври 2022 г. в Италия на власт дойде крайнодясната „Италиански братя“ на Джорджа Мелони, която управлява в коалиция с „Напред Италия“ на Силвио Берлускони и „Лига“ на Матео Салвини. След националния вот в Швеция, „Шведски демократи“ подкрепиха правителството на консерватора Улф Кристерсон. През юни 2023 г. евроскептичната „Финландците“ стана част от управляващата коалиция, водена от консервативната Национална коалиция, която спечели изборите. В Гърция, след изборите през юни, крайнодесните „Спартанци“ и „Гръцко решение“ влязоха в гръцкия парламент, с което възвърнаха спомена за вече обявената за престъпна неонацистка партия „Златна Зора“. В Германия „Алтернатива за Германия“ направи пробив в местната власт и има двама свои представители. През май в Испания пък франкистката „Вокс“ се представи силно на местните избори, въпреки че на националния вот през юли не оправда предварителни прогнози.

По всичко изглежда, че политическият климат на Стария континент стремително се измества надясно. Прави впечатление обаче, че втората вълна на популистите е по-различна и като че ли не буди чак толкова големи страхове сред политическите лидери на традиционните партии в Европа. Защо се стигна дотук и има ли от какво да се притесняваме?

Референдумът на „Възраждане“ – to be or not to be

Статията е публикувана в Offnews.bg

Референдумът, като форма на гражданско участие, стана особено актуален през последното десетилетие в Европа. На фона на различните кризи (икономическа, политическа и мигрантска) обещанията за власт на народа бяха примамлива стръв в търсенето на алтернативи на статуквото. От несбъднатото гръцко „охи“, през реализирания БРЕКЗИТ до холандското консултативно „не“ на асоциирането на Украйна с ЕС, популистки формации се възползваха от страховете на сънародниците си, за да постигнат политическите си цели.

Приключи ли 2020 г.?

Статията е публикувана в Offnews.bg

Договорката за общо управление между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС доведе до логичното заключение, че протестната 2020 г. приключи – политическите врагове си подадоха ръце, за да формират кабинет. Ако останем в логиката на действията на политическите субекти, това е така. Тази логика обаче е твърде опростена. Битката между новото и старото на практика приключи, но процесите, които бяха отключени през 2020 г., всъщност продължават. Нещо повече, те вече са неконтролируеми, което може да е оздравително за политическата система в България.

Новият преход. Как протестите променят демокрацията

 

В края на март излезе от печат книгата ми "Новият преход. Как протестите променят демокрацията".

 

Повече за нея може да видите ТУК.

 

Книгата може да бъде закупена от книжарница "Български книжици" и книжарница "Нисим".