Външната политика на САЩ – още от същото

Статията е публикувана в Mediacafe.bg

Зрелищният натиск на Доналд Тръмп над Володимир Зеленски да приеме сделка за редкоземни метали срещу мир с Русия, но без гаранции, беше възприет като опит за изнудване и американски неоколониализъм. Учудващо е как този възглед започна да се разпространява най-силно сред доскорошните европейски поддръжници на Щатите, които възприемаха почти безкритично и с възхищение всички действия на Вашингтон в различни точки по света. В този контекст, експанзионистичните амбиции на Доналд Тръмп започват да се представят като „нова ера“ в американската външна политика. Дали обаче това наистина е така? 

Променя ли се американската външна политика?

Доналд Тръмп по никакъв начин не нарушава установения консенсус между демократи и републиканци по отношение на външната политика на САЩ. Досега няма президент или значим кандидат за президент, който да е сменил или предложил курс, различен от възприетия такъв след Втората световна война. Дори социалистът Бърни Сандърс, критик на установеното статукво, не успя категорично да се разграничи от него, заемайки обикновено плахи и половинчати позиции.

Единствената съществена разлика при Доналд Тръмп е в подхода. Американският президент просто демаскира прикритата зад красиви думи досегашна експанзионистична външна политика на САЩ, излагайки на показ нейната истинска същност. Вместо да залага на досегашните неоконсервативни възгледи за налагане на демокрация чрез „хуманитарни“ интервенции, военни операции или „мека сила“, Тръмп поиска директно и безпардонно това, което смята, че се полага на Вашингтон, ако Украйна иска да получи още подкрепа. 47-ят президент на САЩ по никакъв начин не се е отказал от „американската изключителност“, просто сменя средствата, за да му излезе „сметката“ по-изгодно. Вашингтон може да доминира не само с военно присъствие, но и икономически, а за Тръмп явно всичко е бизнес. Затова и разбиранията му се свеждат до следното: като най-могъщ искам следното от теб, ако не го приемеш – мита, рестрикции или в случая със Зеленски – спиране на подкрепата, поне докато не си готов да го приемеш. Не случайно и сред първите изявления на Тръмп по отношение на войната в Украйна, след встъпването му в длъжност бяха, че ако Русия не се съгласи на преговори, ще последват още американски санкции.

Затова изглежда, че външнополитическият консенсус на САЩ остава непроменен. Той дори се вписва доста добре в условните разлики между демократите и републиканците по отношение на интересите им по света. Ако демократите се фокусират повече върху Европа, републиканците имат интерес към Близкия изток и Латинска Америка. Например, Роналд Рейгън нахлува в Гренада; Джордж Буш-старши извършва интервенции в Панама и Ирак; Джордж Буш-младши започва войните в Афганистан и Ирак. Президентът от Демократическата партия Бил Клинтън пък е ангажиран на два пъти с конфликта в Югославия.

По тази причина Джо Байдън беше насочен към подкрепа за Украйна срещу Русия, за сметка на Доналд Тръмп, който още през първия си мандат виждаше заплаха в Иран и държави от Латинска Америка, определени от него като „ос на злото“ – Куба, Венецуела и Никарагуа. Тръмп беше този, който прекрати ядрената сделка с Иран и спря размразяването на отношенията с Хавана. Изглежда, че и във втория си мандат, ще продължи със същата политика – враждебност към Иран и защита на американските интереси в „задния двор“ на САЩ.

В този външнополитически наратив се възприема и американското отношение към Израел. Двупартийното съгласие по темата винаги е било насочено в абсолютна съюзна подкрепа за Тел Авив. Това е и причината да не може да се постигне окончателно решение на конфликта между палестинците и Израел. Разлика има единствено в подхода на двете формации. Демократите гледат с малко по-голяма предпазливост към действията на Израел и поне привидно се опитват да намерят решение на палестинския въпрос. Например, заслуга за договора от Кемп Дейвид има Джими Картър, а Бил Клинтън успява да постигне споразуменията от Осло.

На фона на войната в Украйна, администрацията на Джо Байдън попадна в трудна ситуация заради атаката на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. и последвалия пълномащабен израелски отговор. Американският президент на няколко пъти се опита да намали интензитета на непропорционалния ответен отговор на Тел Авив, дори чрез заплахи от прекратяване на военни доставки и признаване на палестинска държава, които обаче така и не посмя да реализира. За разлика от него, Тръмп не веднъж е показвал, че следва републиканската политика спрямо Израел. Той беше президентът, който призна Йерусалим за столица на Израел, утвърди окупираните сирийски Голански възвишения за израелска територия, съдейства за нормализиране на отношенията с ОАЕ и Бахрейн и др. Затова сега Тръмп побърза да забрани протестите в американските университети. През 2024 г. висшите училища в САЩ станаха арена на пропалестински демонстрации – вероятно най-големите след тези против войната във Виетнам от края на 60-те години на миналия век.

Неудобните се отстраняват или забравят

Ярко възмущение съпътства и твърдението на Доналд Тръмп за Володимир Зеленски, че е „диктатор без избори“, защото президентският му мандат изтече, а избори трудно могат да се проведат в условията на война. Във външната политика на САЩ обаче няма особено значение дали даден държавен лидер е автократ, или демократ, стига да изпълнява интересите на Вашингтон. Десетилетия наред Щатите подкрепят или участват в свалянето на режими, които са, или не са удобни за тях. Например, няма нищо демократично в подкрепата за военния преврат на Пиночет в Чили, с който се установява диктатура. Автократът Башар ал-Асад беше проблем за САЩ, но Вашингтон няма против да си сътрудничи със саудитския принц Мохамед бин Салман, по чието нареждане журналистът Джамал Хашогджи беше убит и разчленен в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул.

Затова пък историята помни как вече неудобни на Вашингтон държавни лидери приключват политическия си път. Панамският диктатор Мануел Нориега е удобен на Вашингтон до момента, в който отказва да се съобразява с Щатите. Последствията са военна интервенция и свалянето му от власт. Други пък са изоставени в моменти, когато започва вътрешна съпротива срещу тях – диктаторът на Демократична република Конго Мобуту Сесе Секо, никарагуанският президент Анастасио Сомоса Дебайле, тунизийският президент Зин Абидин бен Али, египетският президент Хосни Мобарак и др.

Примерите са много, но изводът е един. Когато вече не си удобен на САЩ, е време да напуснеш политическата сцена – по един или друг начин. Затова и Володимир Зеленски, който се превърна в герой на Западния свят заради съпротивата си срещу Русия, постепенно започва да се изглежда като диктатор в очите на Вашингтон. Отказът му да се съобразява с желанията на Тръмп, може да послужи като претекст за политическата му елиминация.

САЩ като хегемон на Западния свят

Външната политика на Доналд Тръмп от първия му мандат красноречиво говореше, че Европа, както и някои други съюзници като Канада, ще имат проблеми с Вашингтон. ЕС обаче не направи нищо, за да се подготви. Потънали в ценностни илюзии и речи за регионална употреба, европейските лидери очакваха, че бурята ще отшуми бързо след като американските избори приключат.

Разбирането на европейците, че САЩ вечно ще закриля Европа, трябваше обаче отдавна да е преоценено. През целия си първи мандат Тръмп заплашваше ЕС с мита, смятайки, че блокът е създаден, за да „прецака“ Вашингтон и обвиняваше страните от НАТО, че не плащат достатъчно за превъоръжаване. Затова за Тръмп изглежда по-важно да подсигури страната си, отколкото да поддържа финансово и военно някакво илюзорно западно единство, в което САЩ дават най-много и се очаква те да вършат почти всичко. Това се потвърди и от изказването му, че не е сигурен, че Вашингтон ще бъде подкрепен при нужда от останалите страни от НАТО. В бизнес логиката на американския президент, ако съюзниците искат протекция от Вашингтон, ще си плащат за нея.

Военната доминация на САЩ сред западните съюзници, така или иначе, е факт, което подтиква Тръмп да изисква и да се съобразяват безусловно с Вашингтон. Ако не искат, свободни са да действат самостоятелно. Затова и „Америка на първо място“ се вписва идеално във възгледа за „американската изключителност“ – САЩ могат сами, съюзниците им обаче не. По тази причина изработеният автономен план за Украйна във Великобритания се оказа неизпълним без пряката санкция на американците. ЕС тотално не е подготвен във военно отношение и колкото и да бърза, трудно ще навакса пропуснатите години, за да се еманципира от Вашингтон. Това може да се окаже и проблем за стабилността на Съюза, защото повече пари за оръжие, вероятно ще доведе до по-малко пари в социалната сфера. Твърде нетипично за европейците.