Статията е публикувана в Mediacafe.bg
В двуполюсния свят по време на Студената война пропагандните термини имат своята задача да поставят противника в рамка, за да оправдаят идеологията си. От едната страна са „комунистите“, от другата – западните „фашисти“ и „империалисти“. Разпадането на Източния блок води след себе си до вътрешнополитическо противопоставяне в бившите съветски сателити – на „комунисти“ срещу „антикомунисти“. Под маската на антикомунизма застават обаче и много неонацистки групи, които формират свои движения. Те пробиват път сред младите и ги привличат към идеите на националсоциализма (поне доколкото са го разбирали) – най-вече на субкултурно ниво. Донякъде това се възприема и като форма на бунт в условията на рушащи се социалистически общества.
Символи на Хитлеровия режим се използват сред фракции на футболните агитки, сред различни субкултурни и музикални течения. Техен основен враг са леви антифашистки активисти и движения, както и малцинствата. По този начин 90-те години на миналия век се превръщат в лаборатория за крайности в бившите съветски сателити. Въпреки това тези сблъсъци остават по-скоро на едно по-маргинализирано ниво, далеч от дневния ред на обществото.
