В началото на септември 2022 г.
написах статия, в която изразих опасения си, че социално-икономическата
ситуация в Европейския съюз предразполага към надигане на нова крайнодясна
популистка вълна. Почти година по-късно тя е вече факт и изглежда по-голяма от
тази през второто десетилетие на XXI в. В някои държави крайнодесни партии управляват
самостоятелно или са част от консервативни правителства, а в други са във
възход. Унгария и Полша са трайни примери, но вече не са изолирани случаи. След
парламентарните избори през октомври 2022 г. в Италия на власт дойде
крайнодясната „Италиански братя“ на Джорджа Мелони, която управлява в коалиция с „Напред
Италия“ на Силвио Берлускони и „Лига“ на Матео Салвини. След националния вот в
Швеция, „Шведски демократи“ подкрепиха правителството на консерватора Улф
Кристерсон. През юни 2023 г. евроскептичната „Финландците“ стана част от управляващата
коалиция, водена от консервативната Национална коалиция, която спечели изборите.
В Гърция, след изборите през юни, крайнодесните „Спартанци“ и „Гръцко решение“ влязоха
в гръцкия парламент, с което възвърнаха спомена за вече обявената за престъпна
неонацистка партия „Златна Зора“. В Германия „Алтернатива за Германия“ направи
пробив в местната власт и има двама свои представители. През май в Испания пък
франкистката „Вокс“ се представи силно на местните избори, въпреки че на
националния вот през юли не оправда предварителни прогнози.
По всичко изглежда, че политическият
климат на Стария континент стремително се измества надясно. Прави впечатление
обаче, че втората вълна на популистите е по-различна и като че ли не буди чак
толкова големи страхове сред политическите лидери на традиционните партии в
Европа. Защо се стигна дотук и има ли от какво да се притесняваме?
