Европа стремително върви надясно

В началото на септември 2022 г. написах статия, в която изразих опасения си, че социално-икономическата ситуация в Европейския съюз предразполага към надигане на нова крайнодясна популистка вълна. Почти година по-късно тя е вече факт и изглежда по-голяма от тази през второто десетилетие на XXI в. В някои държави крайнодесни партии управляват самостоятелно или са част от консервативни правителства, а в други са във възход. Унгария и Полша са трайни примери, но вече не са изолирани случаи. След парламентарните избори през октомври 2022 г. в Италия на власт дойде крайнодясната „Италиански братя“ на Джорджа Мелони, която управлява в коалиция с „Напред Италия“ на Силвио Берлускони и „Лига“ на Матео Салвини. След националния вот в Швеция, „Шведски демократи“ подкрепиха правителството на консерватора Улф Кристерсон. През юни 2023 г. евроскептичната „Финландците“ стана част от управляващата коалиция, водена от консервативната Национална коалиция, която спечели изборите. В Гърция, след изборите през юни, крайнодесните „Спартанци“ и „Гръцко решение“ влязоха в гръцкия парламент, с което възвърнаха спомена за вече обявената за престъпна неонацистка партия „Златна Зора“. В Германия „Алтернатива за Германия“ направи пробив в местната власт и има двама свои представители. През май в Испания пък франкистката „Вокс“ се представи силно на местните избори, въпреки че на националния вот през юли не оправда предварителни прогнози.

По всичко изглежда, че политическият климат на Стария континент стремително се измества надясно. Прави впечатление обаче, че втората вълна на популистите е по-различна и като че ли не буди чак толкова големи страхове сред политическите лидери на традиционните партии в Европа. Защо се стигна дотук и има ли от какво да се притесняваме?

Смяна на тактиката

Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ дадоха мощен тласък на популистката вълна от второто десетилетие на XXI в. Евроскептичните настроения сред повечето набиращи популярност крайнодесни партии бяха изпълнени с послания за дезинтеграция на ЕС, атаки срещу либералната демокрация и антимигрантски настроения и будеха тревога сред традиционните партии. Крайната им реторика беше обвързана с агресивно желание за подмяна на либералните елити и създаването на нова Европа на нациите. Някои изследователи дори приемаха, че се извършва консервативна революция. Това беше и основната причина по-умерените формации и от ляво, и от дясно, да правят всичко възможно, за да изолират популистите от властта или както пояснява Крисчън Едуардс в статия за CNN – изграждаха „санитарен кордон“ около тях.

Руската инвазия в Украйна подейства отрезвяващо за държавите от ЕС, а това рефлектира и върху евроскептичните формации. Желанието им за „екзити“ намаля значително и дори започна да се наблюдава желание за единство на региона. Джорджа Мелони обяви, че правителството ѝ подкрепя Украйна срещу руската инвазия. Крайнодясната партия „Финландците“ подкрепи влизането на Хелзинки в НАТО и на този етап смята, че Фикзит е дългосрочна цел, но в момента по-важно е единството на Европа в лицето на руската агресия. „Шведски демократи“ също подкрепиха страната си в присъединяването ѝ към Северноатлантическия алианс. Полша пък е една от най-силно ориентираните поддръжници на Украйна и НАТО, въпреки крайноконсервативните и националистически политики, които прокарва правителството на Матеуш Моравецки.

Когато се говори за европейско единство на крайната десница обаче, Ханс Кунднани пояснява, че то няма да е на базата на толерантност и многообразие, а на етнорегионализъм. Според него крайнодесните винаги са били разделени, защото представляват интересите на отделните нации, но отбелязва, че сега популистите започват да си сътрудничат все по-ефективно в желанието си да запазят европейската идентичност и традиции от външни опасности.    

Показателен пример за това са бежанците. Докато популистите се изправят категорично срещу допускането в Европа на мигранти от Близкия Изток и Африка, проблеми с приемането на украинци нямаше. Крайнодесни формации като испанската „Вокс“ и „Шведски демократи“ заявиха, че всъщност те са истински бежанци и в страните им има място само за тях. Разбира се, различното им отношение спрямо миграцията се дължи на европейската културна идентичност на украинците.

 

Колаборация между крайнодесните и център-десните

 

На различни места в Европа се наблюдава колаборация или поне заявки за такава между център-десни и крайнодесни формации. В Швеция и Финландия крайната десница успя да стане под една или друга форма част от управляващите мнозинства. В Испания, след местните избори, „Вокс“ започна да си партнира с дясната Народна партия в десетки общини. Лидерът на опозиционния германски Християндемократически съюз Ханс Мерц обяви, че е готов да си сътрудничи с „Алтернатива за Германия“ на местно ниво. Изказването му обаче провокира реакция в собствената му партия, заради която трябваше публично да се откаже от намеренията си. В Холандия новият лидер на Народната партия за свобода и демокрация Дилан Йешилгьоз не изключва възможност за коалиция с крайнодясната Партия на свободата на Герт Вилдерс след парламентарните избори през ноември.   Според Ханс Кунднани, това сближаване между център-десните и крайнодесните партии се дължи на взаимна изгода. По този начин обаче изчезва и досегашната принципна позиция за „санитарен кордон“. За да запазят електоралната си подкрепа, център-десните започват да възприемат част от реториката на популистите, а популистите пък постепенно се отдръпват от евроскептичните си идеи, за да станат по-приемливи за партньори, и насочват идеите си към вътрешната политика.

По този начин все по-забележима става трансформацията в политическото противоборство в Европа. Противопоставянето между леви и десни започва да губи икономическата си основа и се измества в посока на културния либерално-консервативен сблъсък. Крайнодесните застават срещу всичко, което не е свързано с традициите на техните държави. Икономическото противопоставяне се измества от ценностни битки, които включват феминизма, правата на хомосексуалните, религията, екологията и т.н.

 

Европейските избори

Надигащата се нова крайнодясна вълна в ЕС засега не буди толкова големи притеснения, колкото тази от предишното десетилетие. Само след година обаче предстоят избори за европейски парламент. През 2019 г. очакванията за популистки триумф на наднационално ниво не се сбъднаха. Отчасти вероятно и заради страховете на една голяма част от европейците, че ЕС може бързо да тръгне по пътя на упадък. Затова основни победители тогава от евроизборите станаха либералите от ALDE и зелените от Greens-EFA.

Ситуацията обаче сега е различна. Крисчън Едуардс смята, че Европа се сблъсква с нов тип популизъм – „подхранван от колапса на санитарния кордон между основните консерватори и крайната десница, и такъв, който може да си е научил поуките от своите краткотрайни предшественици“.

Липсата на агресивността, с която изгряха популистите на Стария континент през отминалото десетилетие, смяната на реториката и колаборацията с център-десни партии засилват усещането, че този път резултатите от изборите може да са различни.

Засега изглежда, че крайнодесните се използват като удобни партньори, поне докато поддържат по-умерена политика. Не е сигурно обаче какви ще са бъдещите им намерения, ако продължат да увеличават електоралната си подкрепата.