2018 г. с дъх на 2013 г.

източник: Pixabay

От началото на годината в България се наблюдава повишаване на гражданската активност. Стотици хора излизат периодично, за да защитават различни каузи. Въпреки че числеността на участниците не e толкова многобройна, ситуацията много напомня на тази от 2013 г., когато се проведоха три мащабни протестни мобилизации. 

Политическата обстановка

Първата половина на 2018 г. мина под знака на европредседателството. Затова и вътрешнополитическите борби останаха на заден план. Ефектът, който то оказа върху политическия живот в страната, бе временно да намали напрежението между управляващи и опозиция. В обществото обаче продължиха да се развиват процеси на социално напрежение, които бяха игнорирани през последните шест месеца, тъй като фокусът на властта беше върху външната политика. С края на председателството те отново изплуваха на повърхността.

#SavePirin, „Системата ни убива“ и т.н.

Самото европредседателство бе рамкирано от напрежение. То започна с лобистката идея, свързана с изменение на плана за управление на Национален парк „Пирин“ и последвалото протестно недоволство – невиждано от 2013 г. насам. Многохилядните демонстрации в защита на Пирин показаха, че гражданското общество е живо, но и приключиха бързо, защото властта използва най-силната си тактика – игнорира ги и остави хората по улиците да се изморят. Председателството завърши отново с протести – на майките от групата „Системата ни убива“, които настояват да се приеме Законът за личната помощ. Наред с тях се състояха и други по-малки протести, но те бяха спорадични и с по-нисък интензитет – на превозвачите, на малките бензиностанции, срещу минаването на автомагистрала „Струма“ през разкопките на древното селище „Скаптопара“, срещу повишаването на “Гражданска отговорност” и т.н. Всички тези малки ядра на недоволство обаче не целяха сваляне на правителството, защото имаха конкретни каузи. На хората по улиците им трябваха реални резултати, които да се почувстват веднага.

Протестите срещу високите цени на горивата

Голяма част от тези протести започнаха през летния сезон, който поради спецификата си, не предразполагаше към ескалация. По този начин напрежението се отложи за есента. Поредицата от скандали и повишението на основни стоки и услуги допълнително нагнети ситуацията и катализира избухването на социално недоволство. Затова и протестите срещу повишаването на цените на горивата от последните дни бяха очаквани.

Тези протести много приличат на недоволството от февруари 2013 г., защото са социални по своя характер. Спекулира се, че са платени и са опит за преврат “отвън”. Протестите обаче са абсолютно спонтанни и никой не стои зад тях. Това си личи по няколко неща. Първо, тръгнаха като локални и постепенно прерастват в национални. Второ, липсва единна координация между тях – започват в различно време, имат различни действия и искания. Някои целят оставка на правителството, други – не. На места протестите дори се сляха с тези на майките на деца с увреждания от „Системата ни убива“. Тази спонтанност в действията им поддържа тяхната автентичност. Ако протестът започне да се организира, като единно тяло, той ще умре. Централизацията ще доведе до вътрешни разделения. Нещо, което се случи през февруари 2013 г.

Настоящите протести, както и антимонополните протести от 2013 г., са масови и се разпространяват из цялата страна, защото имат пряк ефект върху „джоба“ на хората. Това ги различава от протестите, които са с ценностна насоченост, каквито бяха тези срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС или пък искащите съдебна реформа. Темите са от изключителна важност, но остават твърде специфични за широката общественост. Затова и подобен род протести се концентрират основно в София и не успяват да напуснат пределите на Столицата.

Какво следва?

Управляващите трябва да се вслушат в гласа на улицата и да са готови на отстъпки, ако искат кабинетът да оцелее. Всеки опит за свалянето на правителството обаче е крачка назад и размиване на недоволството. Много от конкретните искания на различните протести все още не са изпълнени. Нужен е постоянен натиск, за да има частични победи. Пропадането в нови избори, особено през зимата, означава да влезем в тежка криза. Предсрочни избори пък ще се възпроизведат същата картина. Ако си припомним протестите от 2013-2014 г., ще видим, че тогава имаше няколко оставки, няколко предсрочни вота, но не и промяна.