 |
| източник: KyivPost |
Година след
кърваво потушените протести за спасяването на парка „Гези”, площад „Таксим”
продължава да е символ на светската власт и борбата за свобода.
Министър-председателят Реджеп Таийп Ердоган продължава с опитите да наложи
ислямо-консервативно управление с типично авторитарни методи. Чрез въвежданите
ограничаващи закони и бруталните действия на турската полиция, които бяха
осъдени както от опозицията, така и от някои държави, властта възнамеряваше да
се справи с протестното движение. Наред с корупционните скандали, които
избухнаха през зимата, стартирайки нова вълна от недоволство срещу управлението
на Ердоган, турската държава все повече върви към дълбока политическа криза.
Бунтът отпреди година продължава и до днес, но с различни променливи и интензитет.
През този
период лидерът на управляващата Партия на справедливостта твърди, че зад
протестната вълна стои движението на духовния проповедник Фетхуллах
Гюлен, с което има за цел да свали управлението му. В разгара на протестите в
Украйна, още по-крайно изказване направи кметът на Анкара Мелих Гьокчек[1], в което сравни протестите на площад „Таксим” с тези
на киевския „Майдан”. Според него това е планирана операция за свалянето на
политическия режим в Турция, а зад демонстрациите стоят американски
неолиберали, които „дестабилизират всяка една страна в света, която не
свири по тяхната свирка”.[2]
Тези твърдения
дават среда за сравнително обективен и независим анализ, който да отговори на
въпроси, свързани със ситуацията в Турция и какво по-точно се случва там. Това
е и основната цел на това изследване, чрез което ще бъдат изведени факти, а
анализът им ще достигане до съответните заключения.
След 1953
година, когато ЦРУ извършва преврат в Иран, САЩ е подготвила и направила още
около 80 успешни и неуспешни опита в страни по целия свят.[3] Използвани инструменти са службите,
добре финансирани НПО-та или превантивна война. Предпочитани са били винаги тези
с "ниска интензивност"[4]. Основните
мотиви винаги са били геополотически и икономически. През 1967 година в Гърция
е направен военен преврат, извършен по плана „Прометей” на НАТО, с който се е
целяло да бъдат провалени изборите, които най-вероятно са щели да бъдат
спечелени от „Центристкия съюз”. По този начин е трябвало да се спрат курса на
преориентиране във външната политика на страната и възможността за настъпващата
„червена опасност”. По подобен начин е извършен и превратът в Чили от генерал Аугусто
Пиночет, чиято цел е да се спре президентът Салвадор Алиенде, тъй като
подкрепата за него нараства значително на парламентарните избори през 1973
година.
На всеки трябва
да му е ясно, че Украйна е арена на геополитически сблъсък между САЩ и Русия в
коя сфера на влияние да попадне. Ако за САЩ целите са да отдалечи бившата
съветска република от влиянието на Кремъл и да разположи силите на НАТО пред
„вратите на врага”, то за Путиновите имперски амбиции страната трябва да стане
част от новосформирания Евразийски съюз, чрез която да има излаз в Европа.
Протестиращите в Украйна не доведоха до нещо по-сериозно от обикновен преврат и
смяната на олигархичните кланове. Те не успяха да извършат радикални промени в
обществено-политическия живот на страна, а позволиха на паравоенни неонацистки
групировки, като „Десен сектор”, да контролират създалата се преходна ситуация.
Украинците бяха подведени и излъгани, при все, че имаха нужния потенциал. Факт
за това е, че новоизлюпеният политик Виталий Кличко заяви, че ще демонтира
Майдана, защото "барикадите изиграха ролята си и трябва да бъдат
махнати. Киев трябва да се върне към нормалния начин на живот". Украинската криза продължава да се
задълбочава, а про-руските паравоенните групировки в Източната част, допринасят
за царящия хаос в страната.
В Турция
протестите избухнаха през лятото на 2013 година в отговор на идеята на Ердоган
да построи джамия в парка „Гези” в центъра на Истанбул. Демонстрациите бяха с
екологична насоченост, както и срещу опитите управляващите да ограничат
светската власт, завещана им от Кемал Ататюрк. С времето прераснаха в
антиправителствени. В основата си голяма част от протестиращите бяха еколози,
анархисти, комунисти, членове и симпатизанти на леви партии, демократично,
либерално и светски настроени младежи. Лозунгите им бяха по-скоро
анти-капиталистически, анти-империалистически и анти-глобалистки. Много трудно
е да се повярва, че чрез подобни демонстранти може да се прокара план за
сваляне на властта в Турция. Историята показва, че за тази цел, САЩ е
използвала дясно-консервативно настроени военни, каквито са Пиночет в Чили и
Пападопулос в Гърция.
В други случаи неправителствени организации, които да прокарват определени интереси,
предизвиквайки „цветни революции”. В повечето случаи тези действия са
извършвани, за да се свали правителство, което не прокарва интересите им.
Според Наоми Клайн свалянето на
Алиенде дава шанс на САЩ да използва за първи път, така наречената
неолиберална „шокова терапия” върху икономиката, представена от Милтън Фридман.
Турция е
доказано верен съюзник на САЩ. Тя
е една от четирите държави, която подкрепи военна интервенция в Сирия.
Елиминирането на Башар Асад целеше свалянето на режима му, който е един от
малкото верни съюзници на Русия, както и премахването на руското влияние в
Средиземно море. Действията на Москва обаче дадоха да се разбере, че няма да
позволи подобно нещо. Макар и неуспешен до момента, опитът за свалянето на
режима в Сирия даде стотици хиляди невинни жертви, ранени и
бежанци.
Въпреки
твърденията на турската власт, че протестите в Турция и Украйна са дирижирани
от едно и също място, действията
им са коренно различни. Страната взима участие в конфликта чрез
кримските татари. По време на предизборната кампания за местна власт Реджеп
Ердоган заяви, че няма да се меси едностранно в Украйна, като ще наблегне на
защитата им. Въпреки това той подчерта, че "заедно със Запада, Турция
иска териториалното право на Украйна да бъде запазено. Ако НАТО вземе решение
по този въпрос, Турция със сигурност ще се придържа към него"[5]. По-късно отправи и предупреждение към Кремъл, с което
даде да се разбере, че „няма да позволи
ръководството на страната да остане в ролята на наблюдател.”[6] Турският министър на енергетиката
Танер Иълдъз също отправи
критики към Русия, в частност заплахите за спиране на доставки на газ за
Украйна. Според него това дори би водело до санкции на Турция срещу
Федерацията.[7]
Притесненията на Реджеп Ердоган за преврат не са отскоро. През 2008
година в Турция започва делото срещу конспиративната националистическа
организация „Ергенекон”, която е обвинявана за подготвян държавен преврат.
Според властите за нея може да се говори като за тайно общество, което
внедрява членовете си във всички етажи на властта. По делото са арестувани
високопоставени дейци на въоръжените сили, журналисти, интелектуалци, адвокати
и политици. Действията на властта, допълнително създават напрежението по
оста - управляващи – опозиция. Интересното, в случая, е какво
представлява „Ергенекон”. Двете страни поддържат различни тези, обвинявайки се
едни други. Според редица анализатори, това е сблъсък между
ислямо-консервативната власт в лицето на Партията на справедливостта и
развитието и светския елит. Опозицията излага твърдения, че управляващите
правят опити за превръщането на Турция в ислямска държава. Интересното в случая
е, че някои от членовете на „Ергенекон”, сред
които е генералният секретар на Работническата партия на Турция Догу
Перинчек, е в близки отношения с лидера на Международното евразийско
движение Александър Дугин, което поставя и следа на разследването в посока
Русия.
Делото по случая с
тайнствената организация бива подлагано на силна критика, включително и
обвинения, че тя никога не е съществувала, а по-скоро има за цел Ердоган да се
саморазправи с неудобните си опоненти. В допълнение турският политолог и лидер
на Работническата партия Мехмет Перинчек обвинява САЩ в иницииране на
делото "Eргенекон". Според него това се дължи на факта, че военният
елит през 2009 година е поставил въпроса за излизане на Турция от НАТО.
Перинчек добавя следното: „делото „Eргенекон“ е внимателно планирана от САЩ
операция против настроените антиамерикански турски патриоти“[8].
Обвиненията
на Ердоган за подривна дейност в страната са отправяни главно към движението
„Гюлен”, в частност към религиозния проповедник Фетхуллах Гюлен, който се явява
противник на лидера на Партията на справедливостта и развитието. Въпреки че
премиерът на Турция се закани да го „стерилизира”, то връзките между двамата
лидери не
са от вчера, а напротив. Гюлен и хората около него са тези, които спомагат
въздигането на Реджеп Ердоган през 2002 година. Сблъсъкът между двамата избухна
след серия от разкрития за корупция, сред които попаднаха и синове на министри.
Влиянието на духовния водач е голямо, а той е уважавана личност в САЩ.
Движението му се базира върху създаването на училища по целия свят, както и
проповядването на умерен ислям. Много критици се опасяват, че действията му
подготвят една нова Турция, базирана на религиозните норми, пренебрегвайки
светското. Противопоставянето между двамата, колкото и голямо да е то, не се
различава в идеологически план, тъй като и двамата се борят за налагането на власт
упована на ислямо-консервативни норми. Смята се, че има различия по отношенията
им спрямо САЩ. Въпреки че понякога Ердоган е критичен към тях, той си
остава послушен и верен съюзник.
Трудно може да се определи дали наистина има опити за извършване на преврат в
Турция. Протестите от парка „Гези” се родиха спонтанно в защита на един от
символите на светската власт в Турция, който Ердоган се опитва да потъпче. С
налагането на постоянни забрани, норми и откровено авторитарни методи за
сплашване както на опозицията, така и на всеки опит за граждански протест,
лидерът на Партията на справедливостта и развитието тласка страната към дълбока
политическа криза. Налагането на ислямо-консервативен модел на поведени,
опитите за саморазправа със светските военни сили допълнително отблъсква
младежите. Подкрепата си Ердоган намира сред по възрастното население.
Потушените летни протести и разтурянето на палатковия лагер, което коства и
човешки животи, няма да бъде забравено, а доверието към него ще намалява.
Колкото и да се извинява с неолиберали и платени демонстранти, опити за
преврати и тайнствени организции, а отказва да реформира управлението си, то
толкова ще се увеличава и съпротивата срещу него.
[1] Той е част от
управляващата Пария на справедливостта и развитието
[2] http://asia.actualno.com/Kmetyt-na-Ankara-V-Ukrajna-se-igrae-syshtata-igra-kakto-i-v-Turcija--news_16975.html#ixzz33popyUVb
[3] Дарик нюз,
статия на Никълъс Дейвис, „Усилията на САЩ за отстраняването на чуждестранни
правителства правят света по-опасен и по-малко справедлив”.
[4] Тези, при които
няма пряка военна намеса
[6] http://www.focus-news.net/news/2014/03/23/1898676/liderat-na-krimskite-tatari-zayavi-che-gotvi-s-turtsiya-iznenada-za-okupatorite-na-krim.html
[7] http://asia.actualno.com/Turcija-predupredi-Rusija-da-ne-spira-gazovite-dostavki-za-Ukrajna-news_27195.html#ixzz33pjgmqBV
[8] http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%80%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BD , оригинал от Василий
Папава. Интервью с М. Перинчеком. (Грузия, 10 ноября 2010 г.). «Кавказский
Акцент». Ежемесячный общественно-политический журнал. № 12, декабрь 2010 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар