Бунтът срещу елитите - възход на популизма

Статията бе представена на четенията в памет на проф. Кирил Шопов, които се състояха във ВТУ. Събитието бе организирано от Политологична работилница „ARS”. Подготвя се сборник с публикации.

Източник:European humanist federation 

     Успешният референдум за излизане от ЕС на Великобритания и победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ предизвиква вълна от емоционални изказвания и противоречиви настроения. Найджъл Фараж, бившият лидер на Британската партия на независимостта (UKIP), определя 2016 година като „година на голяма политическа революция“[1], а унгарският премиер Виктор Орбан обявява, че „настъпва краят на това, което наричаме либерална не-демокрация”[2]. Либералните анализатори, от своя страна, смятат, че се намираме в пост-истинна епоха, в която фактите вече нямат значение. Масите не се интересуват от експертни оценки, а базират решенията си на емоции и фалшиви обещания. Това дава все по-голяма възможност за вълна от победи на популистки и антисистемни партии из цяла Европа.

В настоящата статия се цели възможността да се разбере и анализира тяхната същност, което ще спомогне за отговорите на няколко въпроса – „Защо се появяват?”, „Защо получават широко одобрение от гражданите?”, „Антисистемни ли са по своя характер?”

Криза на неолиберализма

Световната икономическа криза от 2008 година създава предпоставки за все по-голямо недоверие във Вашингтонския консенсус. Спасяването на банките чрез държавни капитали води след себе си до драстични бюджетни съкращения, орязване на социални придобивки и увеличаваща се безработица. Това поражда все по-голямо недоволство и противопоставяне на обикновените хора срещу политическите и икономически елити. Неолибералните политики, облагодетелстващи международния капитал за сметка на все по-обедняващото население, диктуват евроскептицизма и отхвърлянето на традиционните политически партии. Прогнозите за „край на историята” и „тържество на либералната демокрация” вече далеч не са на дневен ред. Социалните мобилизации, които се зараждат през 2011 година и окупират площадите на редица световни столици, са отговор на статуквото и бунт срещу елитите. Мотото на протестите е „Няма да плащаме вашата криза”. Това е несъгласие на 99% обикновени хора срещу 1% елит. Обявяват се срещу представителната демокрация, защото не вярват, че хората имат реална власт. Поддържат и практикуват пряка демокрация. Отхвърлят капитализма. Запазването на антисистемния характер на движенията, невъзможността за усвояване на натрупания социален капитал и трансформирането му в директни действия, води до постепенното утихване на площадните мобилизации и разпад. Ситуацията силно напомня на 60-те и 70-те години на XX век, когато научните твърдения за „края на идеологията” биват разбити от кризата на социалдемократическия консенсус и зараждането на новите социални движения като негов отговор. Невъзможността им за директна промяна обаче дават път на неоконсервативните критици на социалната държава, които умело успяват да овладеят властта и да прокарат своя курс на управление.

         Финансовата криза поражда и политическа. Чувството на изолираност от политическите процеси тласва хората към все по-голямо недоверие в представителната демокрация. Традиционната партийна елитарност, облягаща се на експертност, отблъсва голям процент от гласоподаватели. Разривът между управляващи и управлявани се разраства, което най-добре се усеща в намаляващата избирателна активност и недоверието в изпълнителната и законодателна власти.

Наред с кризата на представителната демокрация, конфликтите в Близкия изток, създават бежански поток към Европа. Неефективните политики на евробюрократите от Брюксел и несигурното бъдеще на страните членки създават само допълнителен страх в европейските граждани. Подходящ момент, в който крайно леви и крайно десни популистки партии и движения в Европа започват да набират все по-голяма популярност. За кратък период от време те извоюват позиции и дори изместват традиционните политически партии в редица държави.

Тактика на популистите

Популистите успяват да се възползват умело от натрупаното гражданско недоволство. Липсващата алтернатива на партиите на статуквото открива пред тях широко поле за действие. Тактиката, която използват може най-добре да се разбере, като се изведат няколко основни пункта, с които си служат популистите:

Защита на националната държава от мигрантската вълна:

Допреди 10 години никой не е смятал, че в либерална Европа термините „интеграция” и „мултикултурализъм” ще водят до негативни настроения сред хората. Националистическата вълна се засилва през 2016 година заради големия приток на бежанци, атентатите във Франция, Белгия и Турция и опитите за изнасилвания на жени в Кьолн. По данни на социологическо проучванe[3] повече от 50% от европейците над 18 години са с националистически и антиимигрантски настроения. Възможният сблъсък на култури е явна предпоставка за страх сред населението, което е изправено пред неизвестното. Мудната европейска бюрокрация и отказът за сериозни мерки за справянето с бежанската криза дават допълнителен тласък на евроскептичните и популистки настроения. В Германия „Алтернатива за Германия” е вече трета политическа сила. Кандидатурата на Ангела Меркел за четвърти мандат и евентуалната й загуба, може да се окаже краят на една от последните фигури, защитници на либералната демокрация. Крайно дясната формация „Шведски демократи” е на път да стане втора сила в Швеция. "Народна партия - Наша Словакия" печели 10% от местата в словашкия парламент. След оставката на Матео Ренци, движението „Пет звезди” на Бепе Грило получава все по-голяма възможност да триумфира на парламентарните избори в Италия. На изборите тази година във Франция Марин Льо Пен има шанс да стане президент. Холандската партия на крайно десния популист Герт Вилдерс „Партия на свободата” може да стане първа политическа сила след парламентарните избори.

         Кризата с бежанците в Европа и сексуалните посегателства срещу жени в новогодишната нощ на 2015 срещу 2016 година, предизвиква вълна от самоорганизирани граждански патрули. От България до Швеция доброволческите формации, които претендират, че защитават местните от посегателствата на мигрантите, създават противоречиви реакции. По южната граница на България действат самоорганизирани отряди, а преди време в центъра на София патрулират членове на Български национален съюз. Във Финландия „Войните на Один” пазят за спазване на обществения ред. В Швеция действа организацията „Национално бъдеще”, които пазят морската граница с Дания. След атаките над жени в Кьолн, самоорганизираните отряди набират численост и в Германия.

Страхът от настаняването на бежанци на българска територия и нелегалното преминаване на границите на страната, кара хората да подкрепят самоорганизираните граждански патрули. По данни на „Алфа рисърч” от април 2016 година [4] 29,4% изцяло ги подкрепят, а 25,4% по-скоро ги подкрепят, което прави над 50%.

В повечето случаи патрулиращите групи не са партийни формации, но се използват от националпопулистки партии за трупане на електорален актив.

*Възможност за пряко участие на гражданите:

Липсата на възможност хората да участват пряко в политическите решения води до криза на представителната демокрация. Движенията от 2011 година заклеймяват системата като недемократична и олигархична. Липсата на поуки, от страна на елитите, и отказът да се съобразяват с мнението на хората, дава добра арена за изява на популистите и затвърждаване на позициите им. Те стават добър отдушник за недоволството, което продължава да расте. Крайно лявата Сириза, която идва на власт като антисистемна коалиция, предизвиква референдум, чрез който позволява на гръцкия народ да се произнесе по приемането на предложените мерки за икономии от страна на кредиторите. 61,31% казват „не”. Плебисцитът успява да обедини различни крайно леви и крайно десни популистки и евроскептични формации в цяла Европа, които застават в защита на гръцкото правителство. От допитването в Холандия, на което гражданите отхвърлят договора за асоцииране на Украйна към Европейския съюз с 61,1%, се възползва пък крайно десният популист Герт Вилдерс. Референдумът за излизането на Великобритания от ЕС е ключов успех, от който се възползва евроскептикът и лидер на Британската партия на независимостта Найджъл Фараж. „Брекзит” получава подкрепата на 51,89%, с което обнадеждава и засилва още повече популистките настроения. Референдумът на Виктор Орбан, свързан с квотите за бежанци, е първият по рода си в историята на ЕС. Въпреки че не успява да получи нужната 50% избирателна активност и остава невалиден, той получава 95% „не”, с което постига възможност за затвърждаване на антиимиграционната си реторика. По негови думи референдумът е „огромна победа“[5]. Премиерът на Италия Матео Ренци обвърза референдума за конституционни реформи с възможна оставка и губи. От него се възползва популистът Бепе Грило и движението му „Пет звезди”.

Опитите за иницииране на референдуми от евроскептици обхващат все повече страни. Младежкото крило на финландската партия „Партия на финландците” успява да събере около 34 000 подписа от нужни 50 000, за да предизвика допитване за напускане на страна от ЕС. Лидерът на френския Национален фронт Марин Льо Пен заявява, че ще работи за излизане на страната от съюза. При евентуална победа на изборите, ще предизвика референдум. За плебисцит се обявява и Герт Вилдерс. „Народна партия – Наша Словакия“ събира подписи за иницииране на референдум по същия въпрос.

*Анти-елитарна и про-демократична реторика

Третият пункт, чрез който популистите печелят електорална подкрепа сред гражданите е анти-елитарната и про-демократична реторика. Чрез остри критики срещу управляващите елити и либералната демокрация, срещу тяхната неспособност и олигархичност, те успяват да говорят на езика на масовия човек.

В основополагащата декларация на Сириза, идеята за пряка демокрация е засегната, като коалицията възнамерява да я развива и разширява: "Множество теми трябва да бъдат оставени да се решават от пряко засегнатите в една система на пряка демокрация [...] нейното поле постоянно да се разширява, позволявайки на мнозинството да участва систематично и отговорно"[6]. След победата на референдума в Гърция през 2015 година, премиерът Алексис Ципрас заявява, че „ние дадохме примeр за демокрация”[7]. В подкрепа на действията на Сириза, испанската партия Подемос, водена от Пабло Иглесиас, излиза с декларация, в която гласи, че „днес в Европа има две противостоящи сили - икономии и демокрация, правителство на народа или правителство на пазара и неизбрани институции” (Jones 2015). Те избират да застанат на страната на демокрацията.

Виктор Орбан вижда победата на Доналд Тръмп в САЩ, от една страна като край на „либералната не-демокрация”, а от друга, като завръщане към „истинската демокрация”[8].

След краха на референдума, предизвикан от правителството на Ренци, заместник-председателят на Камарата на депутатите и член на „Пет звезди” Луиджи ди Майо обявява, че „днес загуби управляващата каста, нейното високомерие...”[9]. Лидерът на движението Бепе Грило стига още по-далеч, заявявайки, че това е „победа на демокрацията”[10].

При встъпването си в длъжност Доналд Тръмп обявява, че „днес започваме не просто предаване на властта, а предаване на властта от Вашингтон обратно на вас, народа"[11]. И допълва, че „Хората отново ще станат управници на тази страна”[12].

Реални действия

Радикалните позиции, които заемат популистите и евроскептиците, плашат либералните политици и анализатори. Страховете им се подхранват от масовата електорална подкрепа на гражданите. Изграденият политически ред след Втората световна война е под въпрос заради стремежите на антисистемни и националпопулистки играчи. На пръв поглед е възможно да се каже, че страховете са основателни. Ако се направи детайлен преглед обаче може да се установи, че заявените позиции се пропукват пред реалните действия.

Твърдите позиции, които заема Алексис Ципрас по време на кампанията за референдум подсказват, че той ще държи на тях до край. Дори и това да значи излизане на Гърция от Еврозоната. Той призовава гърците да отхвърлят наложените предложения на кредиторите. В деня на вота, Ципрас обявява, че "Никой не може да пренебрегва решимостта на един народ”[11]. И докато всички смятат, че Гърция печели битката, премиерът капитулира и е принуден да приеме по-тежки икономии от предвидените.

Унгария поддържа твърда политика срещу квотните разпределения за бежанци и приема спорни закони, които се смятат, че са в разрез с правилата на ЕС. Въпреки притесненията, че Виктор Орбан води курс срещу либералните политики, заради което става и вдъхновение на популистите, страната приема Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (СЕТА). Единствено белгийската област Валония отказва до последно.

Бепе Грило, въпреки че е евроскептик и поддръжник на идеята за референдум за напускане на Еврозоната от Италия, заявява, че е „категорично за оставането на Италия в структурите на Европейския съюз” [12]. Той поддържа тезата, че ЕС трябва да се реформира отвътре.

Странното е, че не само „Пет звезди”, но и крайни евроскептични партии участват в изборите за Европейския парламент и имат свои представители. Парадокс, който няма логично обяснение освен едно – всичко е само на думи. И ако приемем, че партии като Фидес, „Пет звезди” и Сириза поддържат умерени позиции спрямо ЕС, странно впечатление прави присъствието на партии като френския „Национален фронт”, чийто лидер призовава за Фрекзит. Сред евродепутатите могат да се срещнат членове на формации като гръцките „Златна зора” и Комунистическата партия на Гърция, унгарската „Йобик”, немската „Алтернатива за Германия”, Шведските демократи и т.н.

От другата страна на океана в САЩ, ключова роля за победата на Доналд Тръмп изиграват работниците със „сини якички” (Инджов 2016). Ексцентричният бизнесмен успява да привлече всички уморили се от политиката на либералния елит. Той се явява като антисистемен играч, независим както от демократи, така и от републиканци поради наличието си на огромни финансови капитали. Въпреки гръмките му слова, че ще направи отново Америка велика, може да се забележи, че има разминаване между действията и думите му. Кадрите, които избира в новата администрация говорят много. От една страна, Тръмп се заобикаля с представители на едрия капитал. За държавен секретар е избран Рекс Тилерсон, шеф на петролния гигант Exxon Mobil. От друга страна, с военни кадри, което според Washington post е „опасна тенденция” (Carter and Schulman 2016), а според Робърт Голдич „насочването на Тръмп към генерали от резерва може би е безпрецедентно” (Burns 2016). Новият секретар по отбраната на САЩ е Джеймс Матис „Лудото куче”, според когото Иран е “единствената и най-трайна заплаха за стабилността и мира в Близкия изток”[13]. За свой съветник по националната сигурност на страна пък Доналд Тръмп номинира генерал-лейтенант Майкъл Флин. Според Woshington post, новоизбраният президент разглежда имената и на – ген. Джон Кели, адм. Майкъл Роджърс, Майк Помпео и т.н.

Впечатление правят и някои от изказванията на Доналд Тръмп, че е нужно засилване на ядрения потенциал на САЩ, за да може страната да играе ролята на световен хегемон. Той взема и отношение по израелско-палестинксия кофликт във връзка с подготвяната резолюция от ООН за спиране заселническите действия на Израел на Западния бряг. Неговата позиция е про-израелска и поддържа налагането на вето върху резолюцията на ООН.

Изводи

От направеният анализ могат да се извлекат няколко основни извода, които да отговорят на поставените задачи.

·        Из цяла Европа се надига вълна на популистки и евроскептични партии и движения, която е следствие от кризата на неолиберализма. По своята същност, те не са „антисистемни”, както биват представяни, тъй като участват в системата. Затова е грешно да се говори, че избирането на популисти е „бунт срещу елитите”. Това е само следствие на натрупаното недоволство. Реално такова има в протестите от 2011 година, когато движенията от площадите застават срещу представителната демокрация и капитализма и се борят за пряка демокрация и солидарна икономика. Поради своята антисистемност и невъзможност за пряко участие в политическия процес, социалните мобилизации се разпадат.

·        От изнесените факти може да се установи, че победата на популисти и евроскептици е смяна на елити. Старият либерален елит се подменя с нов тип, който е трудно да бъде определен все още. Опасенията, че установеният ред след Втората световна война е под заплаха са неоснователни. Популистките и евроскептични партии, които изместват старите, използват реторика, която се харесва на масите. В нея залагат на три основни пункта – защита на националната държава от мигрантската вълна, гражданско участие и анти-елитарен и про-демократичен изказ, с които отговорят на масовите настроения сред гражданите. Въпреки радикалните послания, които отправят, често пъти има голямо разминаване между дела и думи.

Заключение

Безспорно е недоволството на хората срещу елитите, което се проявява още през 2011 година. Социалните мобилизации нямат нужните механизми, с които да останат, от една страна антисистемни, от друга, достатъчно ефективни. Липсата на отзвук от управляващите, продължаващата икономическа, политическа и бежанска криза тласват голяма част от тях да гласуват за популисти. В много случаи това не е подкрепа на идеи, а опит да се каже „стига”, „не можем повече така” на традиционните партии. Това е своеобразен наказателен вот, подплатен със страховете на неизвестното. Краят на новите социални движения води до възход на неоконсерватизма. Днес, поради обективни причини, можем да се наблюдава възход на популизма и евроскептицизма, но не и коренна промяна в самата политическа система.

Бележки

[1] Nigel Farage: 2016 is year of political revolution, BBC, 2016.

(http://www.bbc.com/news/uk-politics-37927276)

[2] Цитат на деня: Победата на Тръмп е краят на либералната недемокрация, Дневник, 2016

(http://www.dnevnik.bg/bulgaria/citat_na_deniia/2016/11/10/2861088_citat_na_denia_pobedata_na_trump_e_kraiat_na/)

[3]50 % от европейците над 18 год. с националистки и антимигрантски настроения, news.bg, 2016

 (https://news.bg/world/50-ot-evropeytsite-nad-18-god-s-natsionalistki-i-antimigrantski-nastroeniya.html)

[4] "Алфа Рисърч": Над 50% от българите одобряват "гражданските арести" на бежанци, Капитал Daily, 2016. (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2016/04/17/2744426_alfa_risurch_nad_50_ot_bulgarite_odobriavat/)

[5]Пехливанова, Д. Виктор Орбан: Референдумът е победа за нас!, vesti.bg, 2016

(http://www.vesti.bg/sviat/evropa/viktor-orban-referendumyt-e-pobeda-za-nas-6059506)

[6] От основополагащата декларация на Сириза

(http://www.syriza.gr/page/idrytikh-diakhryksh.html#.WGJPDVOLTIV)

[7] Окончателните резултати: 61,31% от гърците казаха „не“, vesti.bg, 2015

(http://www.vesti.bg/pari/evrozona/okonchatelnite-rezultati-6131-ot-gyrcite-kazaha-ne-6038933)

[8] Цитат на деня: Победата на Тръмп е краят на либералната недемокрация, Дневник, 2016

(http://www.dnevnik.bg/bulgaria/citat_na_deniia/2016/11/10/2861088_citat_na_denia_pobedata_na_trump_e_kraiat_na/)

[9]Опозиционното „Движение 5 звезди“ поиска извънредни избори в Италия, Клуб “Z”, 2016.

(http://clubz.bg/47792-opozicionnoto_%E2%80%9Edvijenie_5_zvezdi%E2%80%9C_poiska_izvynredni_izbori_v_italiq)

[10] Пак там

[11]Тръмп: Властта вече не е във Вашингтон, а в народа, Стандарт, 20.01.17

(http://www.standartnews.com/svyat-america/tramp_predavame_vlastta_ot_vashington_obratno_kam_naroda_obnovena-348019.html)

[12] Пак там

[13] Ципрас: Никой не може да пренебрегва решимостта на един народ, Offnews, 2015.

(http://offnews.bg/news/Sviat-_12/Tcipras-Nikoj-ne-mozhe-da-prenebregva-reshimostta-na-edin-narod_528000.html)

[14] Германска телевизия: Удари ли часът на Бепе Грило?, 24 Часа, 2016.

(https://www.24chasa.bg/novini/article/5917394)

[15] Тръмп назначи Джеймс "Лудото куче" Матис за секретар по отбраната, Новини Лондон, 2016.

(http://www.novini.london/)

Библиография

Цитирана литература:

Инджов 2016: Инджов, М. Ръждивият пояс. Или там, където Тръмп проби синята стена, Клуб „Z”, 2016.

(http://clubz.bg/47921-ryjdiviqt_poqs%C2%A0ili_tam_kydeto_trymp_probi_sinqta_stena)

Burns 2016: Burns, R. The military parade for Donald Trump has come early, Associated Press, 2016.

(http://bigstory.ap.org/article/ed8d2dd494bf418fb7ffb664bdbc30ff/trumps-parade-retired-generals-raises-questions)

Carter and Schulman 2016: Carter, P. and Loren DeJonge Schulman. Trump is surrounding himself with generals. That’s dangerous, The Washington post, 2016.

(https://www.washingtonpost.com/opinions/trump-is-surrounding-himself-with-generals-thats-dangerous/2016/11/30/e6a0a972-b190-11e6-840f-e3ebab6bcdd3_story.html?utm_term=.5f30ac302385)

Jones 2015: Jones, G. Tsipras becomes unlikely hero for Europe's euroskeptics, Reuters, 2015.

(http://www.reuters.com/article/us-eurozone-greece-eurosceptics-idUSKCN0P92F020150629)

Използвана литература

Везел, Б. Човекът, който превърна омразата в своя професия, Дойче веле, 2016.

(http://dw.com/p/2U4bT)

Левчев, В. Новият популизъм (от постмодерност към постистинност), Дневник, 2016.

(http://www.dnevnik.bg/analizi/2016/12/08/2873177_noviiat_populizum_ot_postmodernost_kum_postistinnost/)

Парадов, К. Каква е опасността други европейски държави да напуснат ЕС след Брекзит? (обзор), Memoria de futuro, 2016.

(http://www.memoriabg.com/2016/06/27/evropeiski-durjavi-exit/)

Меркел остава последната надежда за либералната демокрация, Дневник, 2016.(http://www.dnevnik.bg/sviat/2016/11/21/2868070_merkel_ostava_poslednata_nadejda_za_liberalnata/)

West, D. New social movements. Blackwell Handbook Political Theory, SAGE Publications, 2004.