Референдумът на „Възраждане“ – to be or not to be

Статията е публикувана в Offnews.bg

Референдумът, като форма на гражданско участие, стана особено актуален през последното десетилетие в Европа. На фона на различните кризи (икономическа, политическа и мигрантска) обещанията за власт на народа бяха примамлива стръв в търсенето на алтернативи на статуквото. От несбъднатото гръцко „охи“, през реализирания БРЕКЗИТ до холандското консултативно „не“ на асоциирането на Украйна с ЕС, популистки формации се възползваха от страховете на сънародниците си, за да постигнат политическите си цели.

В България не е по-различно. Политическата криза от последните три години изхаби партиите и обезличи посланията им. Това породи търсене на други варианти за печелене на гласове. А референдумният популизъм остава добра алтернатива на нарастващата идейна немощ на формациите и на все по-недоволните от кризите граждани. Затова инициативите за провеждане на референдуми станаха привлекателен инструмент за заиграване с различни настроения на българите – от страхове до вечното желание за политическа промяна. „Има такъв народ“ инициира референдум за президентска република, а „Възраждане“ - за отлагане на еврото, с които успяха да бонусират електоралните си резултати на предсрочните избори на 2 април. БСП пък, макар и със закъснение, стартира референдумна инициатива срещу джендъра, за да стегне все по-оредяващите си редици.

Казусът с референдума на „Възраждане“

Докато не се произнесе Конституционният съд, референдумът все още не е противоконституционен. Ако КС го приеме за такъв, проблемът с провеждането му е решен. Вариантът да е конституционно съобразен обаче изменя ситуацията и я превръща в патова. При този случай изходите са два – лош и по-лош. Ако все пак бъде проведен, поддръжниците на отлагане на еврото надделеят и допитването събере необходимия процент активност (толкова гласували, колкото на последните парламентарни избори), за да придобие императивен характер, България ще забави значително евроинтеграцията си. Ако не бъде допуснато провеждането му – правителството подава негативен сигнал към гражданите, че се пренебрегва законът и не се зачита правото им на участие.

Затова като изследовател и привърженик на гражданското участие във всичките му форми, не мога да не се съглася с аргументите на народния представител от „Демократична България“ Даниела Божинова, с които гласува „за“ провеждането на референдума в пленарна зала и си навлече гнева на някои симпатизанти на ПП-ДБ. Но това е принципност, която е изключително важна за изследовател и активист от нейния ранг, занимаващ се активно с темата за гражданското участие от десетилетия. И както самата тя написа по отношение на партиите и политиците – „за референдумите те най-често решават конюнктурно и по целесъобразност“.

А българският политически елит има особена вина за превръщането на референдумите в популистки инструмент, тъй като от години отказва да свали прага за иницииране на допитвания, заложен в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Въпреки козметичните промени през 2015 г., събирането на дори 400 000 подписа е непосилно за гражданите. Реално толкова хора могат да бъдат намерени само и единствено от по-големи политически формации или от хора с широко обществено влияние, какъвто беше казусът с референдума на Слави Трифонов. А това винаги е добре дошло за популистите.

По отношение на настоящата инициатива за отлагане на еврото, българските политици също имат голяма вина. До момента те така и не успяха да произведат една директна и честна национална кампания, в която да разяснят какви ще са ползите от приемането на еврото, но и какви ще са евентуалните негативни последствия. По този начин можеше да се информира адекватно българското общество и да се блокира всяка възможност темата да се използва за политическа пропаганда.

Какво да се прави?

През 2018 г. написах кратък коментар, в който се притеснявах, че по-консервативното управление на ГЕРБ с „Обединени патриоти“ започва бавно да настъпва срещу гражданското общество. Към онзи момент – срещу различни екологични инициативи. В настоящия момент либералното управление на ПП-ДБ пък не желае да се съобрази със законов механизъм, който позволява гражданско участие. И пак казвам – въпросът за мен е принципен. Затова, ако са решили, че не е нужно, просто да премахнат ЗПУГДВМС, за да няма излишни илюзии занапред. Това е честен подход към обществото. Разбира се, съществува и един много по-умерен и адекватен на ситуацията метод. Ако управляващите нямат достатъчно вяра на общественото мнение, а точно това се вижда от действията им, можеха да допуснат референдума и да призоват за масово негласуване, за да има по-ниска избирателна активност и той да не придобие императивен характер. За либералната общност негласуването вероятно е неприятна опция, защото от тях обикновено произлизат инициативи за стимулация на гражданите да упражнят правото си на глас. Негласуването обаче е легитимна форма на мнение. Особено на референдуми. Подобен казус имаше с Ядрения референдум на БСП – първият национален след 1989 г. в България. Народното събрание измени въпроса на социалистите и го направи с двоен смисъл. Затова и една от последиците беше масово негласуване – малко над 20% от имащите право на глас. Такъв казус имаше и с въпроса на местния референдум за парк „Бедечка“ в Стара Загора. Бойкотът отново беше ефективен – 15% гласували от 40% необходими, за да е валиден.

Гражданското участие остава една от възможностите за подобряване на качеството на демокрацията. Затова употребата, а не неглижирането, е ключът към по-активно общество. А самата демокрация е гъвкава и винаги могат да се намерят легитимни инструменти за контрол, отвъд пренебрегването на закона, когато има опасност. Нещо повече, гражданското участие потушава вътрешните напрежения в страната и канализира енергията от общественото недоволство в използването на легитимни инструменти за вземане на решения. Страхът на политическия елит от общественото мнение обаче е признак за неувереност – особено от качеството на извършената от него работа.