Статията е публикувана в Mediacafe.bg
Парламентарната демокрация в България е в криза. Избирателната активност намалява, доверието в основните институции е ниско, а политическото разделение продължава да се увеличава. Натрупа се умора в хората от изборния маратон, който продължава вече втора година. В този период повече управляваха служебни кабинети, отколкото редовно правителство. Честата липса на Народно събрание допълнително руши доверието в парламентаризма. Политическото противопоставяне стигна дотам, че блокира дори старта на 48-то Народно събрание, което се превърна във връх на парламентарната криза в България. Понякога кризите действат отрезвяващо за политиците и стабилизиране на системата. Оздравителните процеси обаче минават през надграждане, а не през осакатяване на демократичните механизми. Вместо да се търсят решения на днешните проблеми, ГЕРБ, БСП и ДПС вървят точно в обратна посока, без да осъзнават, че това няма да повиши избирателната активност, защото тя се влияе от други фактори – честота на изборите, присъствието или отсъствието на нови лица и т.н.
Политическите кризи водят до популизъм
От началото на второто десетилетие на XXI в. около всяка политическа криза в България периодично се появяват идеи за промяна на системата, които имат за цел уж да подобрят качеството на демокрацията. Някои от тях са смислени, но в мнозинството си остават популистки недомислици – сваляне на броя на депутатите, мажоритарна система, премахване на депутатския имунитет, свикване на Велико народно събрание (ВНС), нова конституция, президентска република и т.н. Все идеи, които на пръв поглед изглеждат като наказание за народните представители, но всъщност биха имали точно обратния ефект. Те по никакъв начин няма да подобрят демокрацията в България, а по-скоро ще я дисбалансират и ще централизират политическата власт.
Някои от тях (например, мажоритарната система) бяха подложени на референдум през 2016 г., иницииран от Станислав Трифонов. Други, като свалянето на броя на депутатите, не минаха, защото изискват Велико народно събрание. Впоследствие ВМРО се заиграха с идеята за президентска република. Преди последните предсрочни избори, предизборно, заради политическата криза, и „Има такъв народ“ последваха примера им.
В последните две години се появиха и нови предложения, но отново деструктивни. Първо, заради идеята на Бойко Борисов за Велико народно събрание и нова конституция през 2020 г., започнаха да се надигат гласове за отмяна на институцията ВНС. Заради сегашната политическа криза – премахване на институцията на служебно правителство. Заради Румен Радев – премахване на прякото избиране на президент. И докато за всички тези примери се изисква мнозинство от две трети за свикване на ВНС, което трудно ще се събере, в Народното събрание беше подхванат за пореден път Изборният кодекс. ГЕРБ, ДПС и БСП са напът да върнат хартиената бюлетина, с което да спрат процеса по оптимизиране на изборния процес.
Надграждане, а не премахване
В условията на политическа криза, по-лесно е да осакатиш политическата система, за да я приспособиш, отколкото да я надградиш. И точно отсъствието на креативност, задълбочава проблемите. В България така и не се научихме на последователност в модернизирането на парламентарната ни демокрация. Честите промени са на конюнктурна база, а това, подвежда, обърква, затруднява, а и често пъти отблъсква българските граждани. Липсата на традиция и последователност не им позволява да се научат да боравят с нововъведения. Важен и показателен пример са преференциите. Въведоха ги, после им смениха праговете за разместване, по-късно ги премахнаха, след това отново ги въведоха, а накрая отново се пробваха да ги елиминират. Последният опит през 2019 г. не мина, което запази възможността за трупане на опит. И хората се понаучиха, за да ги използват все по-активно. Същото стана и с изцяло машинния вот – въведоха го експериментално, после заложиха да се въведе изцяло, отмениха го, въведоха го, за да може отново да се отмени. Парадоксално, политическата криза даде шанс за по-бързото адаптиране на хората към него в процеса на гласуване, заради честите предсрочни избори. И особени проблеми нямаше, напротив – машините елиминираха грешките в протоколите, огромния брой невалидни бюлетини и струпванията на изнервени членове на секционните избирателни комисии, които трябваше да броят по цели нощи. Беше ограничен купеният вот.
Критиките, че стават грешки с машините също са несъстоятелни, защото винаги ги има в началото, когато се въвежда иновация. Да не говорим, че за хартиената бюлетина бяха необходими десетилетия на изменения и преформатиране, за да достигне последния си вариант. Проблемите винаги се изчистват в процеса на работа и няма нищо страшно в това. Това е процес на надграждане. Например, преференциите произведоха казуса “15/15”, който бързо беше отстранен чрез промяна в номерацията на политическите формации и преференциите, за да няма дублиране. Съмненията за евентуално манипулиране на машинния вот пък бяха прекратени с въвеждането на броене на разписките. По нищо не личи да се наблюдава особено недоверие към този тип гласуване сред политическите формации в последните две години за разлика от хартиеното гласуване, което предизвикваше желания за касиране на вота. Така машините се превърнаха в необходима оптимизация на изборния процес, който да изчисти проблемите на хартиеното гласуване и да свали напрежението в обществото, че изборите се манипулират.
В момента сме на крачка от ново осакатяване на изборния процес. Връщането на хартиената бюлетина няма да се отрази на активността. В условията на сегашната криза, подобно действие единствено ще задълбочи политическия хаос, както и недоверието на българските граждани. Накрая, сами ще си „счупим“ демокрацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар